Изключително е досадно когато опцията „undo” не е активна. Обикновено хората зад ситуациите заминават в die scheiße liste, който нараства всеки ден.
Непостоянството пречи дори да водя блог. Което ме кара да се замисля дали и него да не го сложа във въпросният лист, а после да отворя нов и да симулирам ново начало, което никак няма да е ново?
Всъщност ще си ги номерирам. Поредната причина да напусна България. След като цените на техника, която търся от близо 6 месеца в България се оказва висока 3 пъти повече отколкото на същата техника в САЩ и след като намерих човешки магазин, от който да ми я изпратят… Прочетете останалото »
Днес ми прилоша тъй като не бях спал няколко дни и поисках да си тръгна по-рано от работа.
За да се прибера и да видя как е разбит прозореца на избеното помещение, което гледа към улицата. Между другото, живея сравнително на центъра в Пловдив.
Обаждаме се в полицията, след като отворихме, за да видим, че нищо не е обрано, само дето липсваха прозорците и обясняваме с подробности ситуацията на дежурният на управлението ни.
Получихме много еднозначен отговор:
„След като не ви е откраднато нищо, аз какво да направя?”
Преди известно време се оказа, че от фирмата към която работя, не могат да ми превеждат заплатата по сметка, която не е свързана с банката, с която работят. Затова ми отвориха сметка във въпросната банка и ми предоставиха договор, който трябва да подпиша с тях.
За нещастие след няколко преживявания в стил acid house, ми се наложи да изтегля пари от най-близкият ATM. Естествено, не успях да си спомня кода, но успях да си блокирам картата за сметка на това. Реших да изчакам и да се обадя когато мога на телефона, който е изписан на картата ми. Обадих се, изчаках 10 минути, но накрая се свързах с оператор, който ми заяви, че трябва да отида до банката, за да ми отблокират картата. До тук добре, но се оказа, че банката не работи когато аз не работя. С други думи, трябва да излезна от работа. Прочетете останалото »
В момента живея и работя в Пловдив уж временно, но с всеки изминал ден усещам как града и хората в него ме погубват. Такъв е и случаят с „Клубът на обречените мечти”. Това е заведение, което се намира в центъра на града и е успяло да просъществува със субкултурната си програма. Имах прекрасната възможност да го посещавам малко след като бях приет в гимназия, което ще рече преди около 10 години. Заведението беше едно от малкото, в които обстановката създаваше уют, който по това време нямаше в останалите заведения. В най-ранният период на този клуб, малко след като беше отворен, все още нямаше витрини и бяха сложили полиетиленови прозорци, с други думи найлони. От там дойде и самото име на заведението. Сегашният собственик беше барман, който работеше на смяна. От прекрасната капандура или по-скоро половин отворен покрив влизаха лъчи слънчева светлина, които се подчертаваха от цигареният дим. За по-малко от 1-2 години, заведението получи почти култов статут и дълго време можеше да срещеш прекрасни хора, с които бихте имали доста общо. Прочетете останалото »
Дразнещ звън. 7.00, будилникът. Още един гнусен и безразличен ден започва. А как не ми се иска да се бях събуждал изобщо. Дали някой ден преди да умреш, ще се събудиш с мисълта: „Ей този ми е последният, честно” Както и да е, затворих очи с идеята, че ще ги отворя веднага. Тоест само за малко, хихи. Да, но уви не беше малко, а и не беше добра идея. Изгубих за момент връзка между сън и реалност и едва ли не започнах да сънувам неща, които и до този момент ми е трудно да повярвам, че не са истина, понеже бяха по-реални от доста други, които ми се случват напоследък. Напоследък осъзнавам как няма смисъл изобщо да разговарям с хората и че е хубаво да се прави с профилактична цел, по възможност на някоя неутрална тема като климатичните промени, глобалното затопляне и подобни неща. Прочетете останалото »
