18 часа е, оставт 5 минути до тръгването на влака. Изваждам жесток късмет и успявам да си купя билет, след което започвам да тичам към коловоза, на който е композиран влака. Успявам да влезна, отдъхвам си и продължавам да вървя назад във вагона докато си намеря добро място. Виждам леко познато лице, но не знам дали е той. Решавам все пак да седна пред него. Оставям си багажа, в който е част от техниката, с която пътувам. Близо 4 чанти, като след инцидента с едната от тях, започнах да ги броя всеки път. И така едно, две, три, четири, всичко е с мен. Сядам и си отдъхвам най-накрая.

Минути по-късно идва контрола. Изваждам билет, но виждам, че това е билета, с който съм дошъл. Извинявам се за неудобството и продължавам да търся. Намирам в себе си още поне 3 стари билета, ядосвам се защо не съм ги изхвърлил. През това време кондуктора преглежда билетите на останалите хора във влака. Връща се при мен, като преди това вижда за втори път картата на човека зад мен и се усъмнява в достоверността и. Малко по-късно вече глоби човека зад мен, а аз продължавам да търся, докато не се появят мисли на съмнение. Дали изобщо съм взел билета от гишето или просто съм тръгнал към коловоза?

Влака спира и аз решавам да стана, за да се разтъпча. Секунди по-късно се озовавам изън влака и продължавам да търся билета по джобовете на дрехите си. Чувам, че влака тръгва и моментално тръгвам, за да се кача отново. Нещеш ли, вратите се затварят пред мен и влака набира скорост повече от обичайното. Започвам да тичам след него, но на десетия метър разстоянието се беше умножило. Оставам без сили, без дъх и гледам само как влака се отдалечава с всичкият ми багаж, телефон, портфейл. Започвам да крещя с все сила, но полза няма…

Оглеждам се и не виждам нищо познато. Нямам никой познат около себе си. Опитвам се да запазя самообладание и да разкажа историята на някой по-представителен човек, който би се трогнал. Виждам висок възрастен мъж с бяла коса и тъмно син костюм. Решавам, че ще е този човек и започвам да му разказвам… След което се оказa, че е било напразно, човека почти не ми обръща внимание. Дори не се спира, за да ме изслуша, а аз се чувствам като някой просяк, който тормози хората по гарите. В крайна сметка успявам да изкопча телефон от жена му и се обаждам, за да посрещнат багажа ми. Ако изобщо нещо е останало от него докато стигне дестинацията към която пътувах. Не ми вдигат, оглеждам се, за да видя, че вече е вечер и съм пропуснал да забележа, тъй като съм бил прекалено концентриран около това, да изкопча нещо от тези хора, на които разправях историята си. Които между другото, вече дори не знаех къде са, не знаех всъщност и аз къде съм… Някакво междинно място с малко цивилизация, но поне мобилните телефони работеха.
Обяснявам в колко е тръгнал влака и в кой вагон ми е багажа, понеже не знаех номера на влака… И питам дали са ме разбрали.
Обяснявам че съм посредата на нищото и че ще намеря начин да се върна, като през ума ми минават най-различни варианти, за да ми изпратят пари.

И в този момент излиза възрастна жена. Всъщност не кой знае колко възрастна, ами по-скоро жена, а не момиче. Въпросната жена насочва срещу мен воден пистолет и започва да ме мокри. Махвам и с ръка, да не го прави повече, че водя важен разговор и тя престава.

Секунди по-късно вече бях буден…