В момента живея и работя в Пловдив уж временно, но с всеки изминал ден усещам как града и хората в него ме погубват. Такъв е и случаят с „Клубът на обречените мечти”. Това е заведение, което се намира в центъра на града и е успяло да просъществува със субкултурната си програма. Имах прекрасната възможност да го посещавам малко след като бях приет в гимназия, което ще рече преди около 10 години. Заведението беше едно от малкото, в които обстановката създаваше уют, който по това време нямаше в останалите заведения. В най-ранният период на този клуб, малко след като беше отворен, все още нямаше витрини и бяха сложили полиетиленови прозорци, с други думи найлони. От там дойде и самото име на заведението. Сегашният собственик беше барман, който работеше на смяна. От прекрасната капандура или по-скоро половин отворен покрив влизаха лъчи слънчева светлина, които се подчертаваха от цигареният дим. За по-малко от 1-2 години, заведението получи почти култов статут и дълго време можеше да срещеш прекрасни хора, с които бихте имали доста общо.

Както всичко в живота се променя, така и този клуб съвсем в реда на нещата, започна да се променя с всеки изминал ден. Собственика се смени, в един момент се оказа, че няма нужда от обслужващ персонал, който да се сменя, освен бармани и музиката започна да става еднообразна и досадна. Хората, които посещават заведението, започнаха да ходят защото няма къде другаде да отидат, а не защото това е мястото на живота им и в клуба останаха само измислени хора. Виждайки тези хора, които ти се водят за познати, ти става ужасно мъчно за това, че си достигнал до такова дъно, че да погубваш мечтите си в няколко бири, водки… или какво си поръчал. Когато видиш хора около теб, които уж са творци, но реално нищо не са направили, започваш неминуемо да си задаваш въпроса: „И аз ли съм като тези в очите на хората?” Или по-страшният: „Това ли е бъдещето ми?” Всеки ден виждаш и разговаряш с хора, които имат добри идеи, но нямат капитал и възможност как да ги финансират. Хора, които правят компромиси с всичко в името на това да могат, да изпият по една бира и да кажат: „Аз съм творец!” В момента в който някой им предостави средства обаче, хората ги пропиляват и се връщат отново в началната позиция. Защо? Защото е по-лесно да се правиш, че вършиш нещо и да коментираш, че искаш да се занимаваш с нещо, отколкото наистина да се занимаваш с това. Винаги пишат нещо ново, винаги рисуват нова картина, винаги записват нови песни и свирят с нови хора, но никога не правят нещо, което да остане след тях. В момента, в който ги попиташ какво са направили, заопчват да преувеличават и да си измислят, понеже предполагат, че ти се занимаваш с плетене на гоблени и пасеш трева всеки ден. Истината е, че нищо не се случва, хората, които претендират, че са някаква интелектуална прослойка, не са нищо повече от едни квартални алкохолици, който живеят и творят, за да си покрият сметките на бара. Всеки е голям критик и е в състояние да анализира дадено произведение и да изтъкне защо точно не му допада, но в момента, в който трябва да направи нещо, не може дори и да се доближи до собствените си критерии, които проявява към външният свят. Тези хора сигурно са на ръба на нервна криза всеки ден.

Причината за да коментирам клуба е, че съзнателно не желаех да го посещавам и не влизах там повече от 2 години. Всъщност когато за последно влезнах се видях с Юли, който по това време не познавах и в същата вечер трябваше да учасваме в събитие. Управителката на клуба е един от малкото хора, които са ентусиазирани и настроени за някаква промяна, с тази разлика, че промяната в случая няма да е съществена. Учтиво ме помоли да помогна с организацията на вечер, в която аз да преценям какво трябва да се слуша и да поканим подходящи хора с помоща на малко реклама. Истината е, че всъщност коментираме тези неща от Декември миналата година, но така и никога не намерих желание да се включа, главно заради факторите, които изброих по-горе. За съжаление няма къде и какво да стане в този град, затова и реших да се включа този път. Друг главен фактор е и че имам имен ден, на който ми се искаше да се видя с познати и приятели и да се забавлявам в компанията им, а не в компанията на описаните хора по-горе, за които мога само да съжалявам, че някога съм познавал.

Официално и публично не съм поканил никой до този момент и не възнамерявам да обявявам това събитие във форуми, myspace и т.н. До голяма степен ми писна от реклама на някакви си партита, повечето от които едвам събират 10 души, а на останалите 100, които виждат рекламата, им става дори досадно, че са си напрегнали очите да видят поредната шарения или поредният „cool dark” дизайн на някакъв измислен флайър.

За щастие по пътя си към морето, в Пловдив ще дойдат Ники и Юли, които ако имат желание ще се включат и в провеждането на вечерта. Признавам, че ми е интересно да работя с тях и че вярвам, че ще се получи забавно, стига да не прекаля много с алкохола.

И така, ще се радвам да се видим на 16ти този месец в „Клубът на обречените мечти” (известен на останалата част от света като „Найлона”) от 9 часа при символичен вход от 1лв., който има за цел да изгони хора, които ще посетят вечерта главно защото няма къде другаде да си изпият 2те бири.